The big deal | Life Update

“I believe when life gives you lemons, you should make lemonade…and try to 
find someone whose life has given them vodka, and have a party.” 
― Ron White
 
Никога не съм обичала life update постовете. Харесва ми да ги чета по чуждите блогове със сутрешното си кафе, но някак не намирам никакво вдъхновение да ги пиша, пък и в empirina не ми стоят добре, някак не са си на мястото. Само дето напоследък станаха толкова много неща около мен, че имам нужда да си го излея тук, да си го имам някъде написано, да си напомням колко съм силна.
 
Нямаше ме толкова време из интернетските дебри, понеже бях адски заета в Банско през последните 10тина дни. Все пак успявах да пускам по някоя инстаграм снимчица, но за мен това е крайно недостатъчно. Но пък си имаше причина. 
Причината е, че след 5 години лутане и търсене, най-сетне с родителите ми успяхме да намерим купувач за къщата ни в Банско. Всъщност това стана преди Коледа и бяхме много щастливи. Обаче в края на краищата, когато всичко се струпа на главите ни и трябваше да изнесем багаж, който е трупан там 10 години, хич не беше лесно. Пък и мисълта…също хич не беше лесна за възприемане. Мисля, че още не съм осъзнала какво се случи, но си давам време всичките емоции да ме ударят с пълна сила тогава, когато трябва. 
 
Само онези, които наминаха докато изнасяхме багажа, могат да си представят за какво всъщност говоря. Никога преди не ми се беше налагало да имам толкова работа, че да не й се вижда края дори на петия ден, да се събуждам изморена сутрин, да не усещам дали съм гладна или жадна, защото просто има какво да се прави. Е, в крайна сметка изнесохме всичко. И, хора, искам да ви кажа, че прекалено много ни е набивано в главата колко е важно да имаш жилище, да има къде да отгледаш децата си и какво да им оставиш след теб…прекалено много. Когато останаха едни голи стени, тази къща вече не ми говореше. Да, тя беше там, винаги ще ме връхлитат куп спомени щом мина покрай нея, но отвътре остана едно празно пространство, което мълчи. В ума ми всички спомени са свързани с определени вещи, например – масата в хола и как около нея сме прекарвали толкова прекрасни вечери със семейството ми. Ей такива неща, които пак ще се случват, дори може би около същата маса, кой знае. Да, доста е тегаво, не го отричам, но като човек се замисли, осъзнава колко по-важни неща има в този живот. И тук се получи нещо, което адски много си противоречи с изказването, че трябва да загубиш нещо, за да разбереш колко много е значело то за теб. Тук по-скоро бих казала, че имах нужда да загубя нещо, за да осъзная колко много по-важни неща (за които да мисля) има. 
 
Мислех си да посветя цял отделен пост на темата какво е усещането и отношението след като продадеш жилището си в България, но не мисля, че има смисъл да ви натоварвам с това втори път. Затова тук ще кажа, че колкото и освободен да се чувстваш след осъществяването на подобно решение, тук все ще се намери някой, който ще говори за теб като че извършил убийство или нещо по-лошо. Защото ако живееш половината от дните си на квартира, а другата половина в каравана на брега на някое езеро, ще те мислят за луд, пък колкото си искаш свободен се чувствай. Яд ме е на това. Не толкова защото ме засяга пряко, по-скоро защото ми се ще хората около мен да са по-свободомислещи и още повече – свободолюбиви. Да не робуват на набивани в главите им изкуствени ценности, да си дават сметка какво наистина е важно за тях самите и да не съдят останалите за личните им избори. 
Има много какво да се каже по темата, но определено не е за всеки и аз спирам с размислите и страстите си, защото не искам това да бъде от онези постове, в които изсипваш някаква гадост върху главите на хората и не знаеш кога да спреш. Нито пък прочувствено словоизлияние. Ако някой от вас иска да сподели нещо, да попита или просто да поговори за тези неща от живота с мен, можете да ме намерите във фейсбуук, на мейл, в коментарите тук (ако не сте стеснителни) и където още се сетите. Ще ми бъде приятно да говоря още за това на лично.
И така, мислете за изборите си, но когато ги направите, не си позволявайте да съжалявате. В крайна сметка човек прави избори и живее с тях, нали? 

5 comments

  • Ако има нещо, което съм научила за 25 години е, че хората никога няма да са доволни от теб, винаги ще те осъждат, дори те да не са постигнали и трошичка от това, за което те плюят. Те са такива, ние сме такива, не знам и аз кое е правилно да се каже. Бях го написала в един пост – няма смисъл да се опитваш да разбереш някой, който сам не се разбира. Нека си живеят и говорят. Щастието е въпреки тях :))

  • Преди няколко дни прочетох книга, в която един художник напуска жена си, високопоставена длъжност в банка, Лондон , огромно луксозно жилище, охолен начин на живот, за да се освободи и да следва мечтата си да рисува. Хареса ми как писателят описва, че след това все е сядал на най-неудобния стол в стаята и сякаш всички тези “неща” (като предмети) дори не ги е поглеждал вече, сякаш не вижда обстановката, не се впечатлява. Странно и противоречиво особено за художник. Но в крайна сметка намира пълното щастие и спокойствие на остров Таити като води първобитен начин на живот и рисува.
    Дали му е липсвала лондонската къща докато се люлее на хамака до гора от кокосови палми? 😀 Идеята ми е: понякога оставяш нещо хубаво зад себе си, но промяната е ценна, защото може да донесе нещо много по-хубаво! Пожелавам ти го!

Submit a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *