“Мамо, искам да съм смотана!”

Ясно си спомням онзи ден в гимназията, когато се прибрах почти разплакана, обадих се на мама и ѝ заявих абсолютно убедено:

“Мамо, искам да съм смотана!”

Точно бях започнала да се обграждам с “пичовете” във випуска и си мислех, че това ще ме направи щастлива. Готините, Пирина. Вече си от готините. Можеш да бягаш от вкъщи, за да отидеш на черна музика в дискотеката. Можеш да се обличаш като тях, да се храниш като тях (което беше предимно да не се храниш), да танцуваш като тях и да те забелязват най-сетне по коридорите.

Много бързо установих, че всичко това никак не е за мен. Не казвам, че е лошо. Просто не беше моето. Просто не бях Аз.

Благодарна съм и до днес, че успях да осъзная това, да го призная пред себе си и да имам мама в този момент. Тя все ми се сърди (къде на майтап, къде наистина), че почти нищо не пиша за нея. Този пост е за нея. Защото беше там за мен винаги, винаги когато имах нужда. И тогава, когато разбрах, че съм объркала компанията, пак беше там за мен, за да мога да ѝ кажа всичко, което преминаваше през бездруго обърканата ми тийн главица. Можех спокойно да ѝ кажа, че искам да съм смотана, незабележима, момичето с нос в поредната книга, което никъде не излиза, има вечерен час в десети клас и се чувства добре с това. Мама реагира толкова спокойно. Каза ми само, че и тя е искала в един момент в гимназията да бъде невидима. Нейната дума май е малко по-добра от моята. 🙂 И само с едно изречение мама успя да ме накара да разбера, че може да съм всичко друго, но не и сама. И днес пиша това, за да ви кажа – не сте сами! Винаги има някой като вас и ако не го намирате точно в този момент, това не означава, че той не съществува. Може дори срещата ви да е по-скоро отколкото предполагате. Може дори да е някой, който до скоро не сте забелязвали, а е стоял точно пред вас.

След това осъзнаване, животът ми се преобърна и пое в стремглава поредица от верижни събития, която продължава и до днес. Когато разбрах коя СЪМ аз, когато се помирих със себе си и това, което исках да бъда се препокри с това, което съм, успях да отворя очите си за истински важните неща за мен в живота. Тогава открих най-прекрасните си приятели, дори се преместих в друг клас, защото не се чувствах комфортно в този, в който бях. Имах славни времена, в които четяхме поезия по покривите на блоковете, гледахме залезите от хълмовете над града, четяхме Платон, пишехме философски есета, подарявахме си полски цветя и си готвехме постна пица във фурната на баба. Някъде сред всички тези случвания се намерихме с Фиши и тогава бягах от вкъщи, за да му нося любимата си стихосбирка, да пием вино и да мълчим заедно. Днес изглежда сякаш всичко това е много далеч, но всъщност е съвсем близо – вътре в мен. Това са нещата, които ни изграждат. Те са основата на всичко.

Само че днес думата “смотана” е просто думата “обикновена”. Написах в instagram, че най-голям комфорт намирам в обикновеността и толкова много от вас ми писаха обратно. Много сме! Не сте сами! И тази обикновеност трябва да се споделя, защото в нея се крият толкова много изпълващи сърцата и душите ни неща! Пиша с много удивителни, но това е защото треперя всеки път, щом достигна до подобно осъзнаване. И вие ми помагате да разбирам, че в мислите и чувствата сме всички заедно.

И така светът е по-добър. И така още някой гледа луната в компанията на любим човек. И в тишина. И в този момент…този миг е най-великото случване във вселената.

Submit a comment

Your email address will not be published. Required fields are marked *